Желанието и пречката
Защо толкова често губим интерес веднага щом човекът, по когото сме въздишали месеци наред, най-после ни отвърне с взаимност? И защо сме склонни с години да преследваме емоционално недостъпни партньори – хора, които са физически далеч, обвързани или просто системно „трудни”?
Един от най-големите парадокси в любовните отношения може да бъде мислен през идеите на Жак Лакан за куртоазната любов (l’amour courtois).
Здравият разум би казал, че търсим щастието. Лакан обаче посочва нещо много по-радикално: човешкото желание търси своето продължаване повече от своето задоволяване. Ние не желаем толкова самия обект (човека отсреща), колкото самото състояние на желаене. За да съществува и да гори, желанието има абсолютно структурна нужда от пречка.
Лакан използва примера с рицарите от Средновековието, които въздишат по своята Дама – обект на интерес, винаги недостижима, най-често омъжена за владетел, издигната на пиедестал и защитена от безброй правила. Днес правим същото, но без рицарски доспехи. Несъзнавано конструираме пречки в реалния си живот: влюбваме се в „грешния” човек, създаваме излишни драми или саботираме спокойните си връзки. Правим го, за да поддържаме спасителната дистанция.
Защото ако обектът на желанието (objet petit a) стане напълно и лесно достижим, ако преградата изчезне, желанието просто угасва.
Пречката междувременно функционира като перфектното алиби. Тя ни позволява да вярваме в една успокояваща лъжа: „Ако не бяха тези обстоятелства – ако не беше женен, ако не живееше в друг град, ако не беше толкова сложен – щяхме да сме перфектни заедно и аз най-после щях да съм напълно щастлив.“ Пречката ни предпазва от сблъсъка с реалността, че дори да получим човека, онова пълно, безпроблемно сливане, за което копнеем, е структурно невъзможно.
Тази концепция внася яснота защо „лесното” рядко ни привлича; „невъзможното” е онова, което ни държи в капан. Когато следващия път се окажем в преследване на емоционално недостъпен партньор, въпросът не е как да го спечелим. Въпросът е: защо психиката ни има нужда от неговата недостъпност, за да усеща, че е жива?
Когато инвестираме психичната си енергия във фантазията, че партньорът е идеалното липсващо в нас парче, способно да ни направи завършени, ние очакваме абсолютно сливане. Хората обаче, които изграждат устойчиви и удовлетворяващи връзки, са успели да преработят тази първична нарцистична илюзия за пълнота.
В зрялата връзка пречката, която дава пространство на желанието, престава да бъде изкуствено създадена драма или саботаж. Самата пречка се превръща в осъзнаването на радикалната другост (altérité) на партньора. Щастливите двойки поддържат искрата чрез постоянното признаване, че човекът отсреща никога не им принадлежи напълно. Той остава отделен субект със своя собствена несъзнавана загадка, която никога не може да бъде докрай дешифрирана или притежавана.
Поддържането на тази здравословна дистанция и зачитането на субективната граница на другия създава онова необходимо пространство, в което желанието продължава да циркулира свободно.
Да обичаш означава да даваш това, което нямаш.
– Жак Лакан
Истинското свързване настъпва тогава, когато двама души успяват да споделят своята собствена липса (manque), отказвайки се от изискването фигурата отсреща да я запълни. Те споделят живота си със съзнанието за структурната невъзможност на съвършеното сливане и избират да изграждат общата си реалност точно върху тази основа.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт
Използвана литература
Lacan, J. (1977). Écrits: A selection. London: Tavistock.
Lacan, J. (1992). The seminar of Jacques Lacan, Book VII: The ethics of psychoanalysis 1959–1960. London: Routledge.
Freud, S. (1953). Three essays on the theory of sexuality. In The standard edition (Vol. 7, pp. 123–246). London: Hogarth Press. (Оригинална работа, публикувана 1905)