Съпротивата в кабинета, или защо не ми се пишат домашни работи
В когнитивно-поведенческата терапия концептуализираме терапевтичния съюз чрез фундаменталния принцип на колаборативния емпиризъм (Beck, 2011). Това означава, че терапевт и клиент заставаме рамо до рамо като съвместна изследователска двойка, вместо в ролите на „учител и ученик”. Заедно събираме доказателства, тестваме хипотези и изследваме мисловните си модели и житейски правила.
В този процес междусесийната практика, домашните задачи, е мостът, който пренася наученото от кабинета в реалния живот (Kazantzis et al., 2000). Но точно тук неизбежно се появява напрежение: онова, което в миналото се е дефинирало като „съпротива”, а в КПТ разпознаваме като естествено активиране на нашите когнитивни схеми.
Когато междусесийната работа се сблъска с нашите схеми
Няма нищо по-често срещано от момента, в който отваряме бланката си за домашна работа у дома и изведнъж усещаме блокиране, отлагаме я, „забравяме” за нея или просто изпитваме силно вътрешно отвращение. В КПТ не разглеждаме това незавършване като мързел, инат или липса на желание за промяна. Напротив: то е изключително ценен клиничен феномен.
Когато отлагаме или избягваме междусесийната задача, в съзнанието ни обикновено се активират светкавични автоматични мисли, подхранени от дълбоките ни вярвания (Young et al., 2003; Leahy, 2001). Самата домашна работа се превръща в огледало на вътрешния ни свят и изважда на повърхността точно онези капани, поради които сме потърсили подкрепа.
„Ако не го направя перфектно, значи съм некомпетентен.”
Схема за перфекционизъм / неуспех
„Терапевтът ми дава задачи, за да ме контролира и да ми казва какво да правя.”
Схема за страх от загуба на автономия
„Няма смисъл да попълвам това, нищо никога няма да ми помогне.”
Депресивна безнадеждност
Кабинетът като микрокосмос на нашите междуличностни модели
Когато се върнем в следващата сесия с ненаправена домашна работа, първичната ни реакция често е свързана със срам, тревожност или отбранителност. Започваме да пречупваме ситуацията през старите си лещи: очакваме терапевтът да ни критикува, да ни даде „лоша оценка” или да се разочарова от нас. Ако в този момент терапевтът отреагира с изискване, съждение или разочарование, старата ни схема би получила своето фатално потвърждение: „Ето, знаех си, че ме съдят и че не ставам.”
Ето защо в КПТ терапевтът съзнателно отказва да влезе в този дисфункционален междуличностен цикъл (Safran & Muran, 2000). Той приема ненаправената домашна работа като най-важния материал за изследване на днешната сесия, вместо като провал.
От пречка към реален опит (in vivo)
Вместо незавършената задача да се превръща в източник на вина, я поставяме в центъра на съвместното си любопитство. С помощта на Сократовия диалог се питаме: „Какво точно се случи у дома, когато посегна към бланката? Коя мисъл премина през ума ти тогава и какво чувство я последва?“
Чрез този процес самата терапевтична връзка функционира като непрекъснат поведенчески експеримент in vivo. Когато преживеем ситуация, в която откровено споделяме за трудностите си, а вместо критика или контрол срещнем сигурност, разбиране и гъвкаво напасване на задачите, мозъкът ни получава изключително мощни, коригиращи данни.
Това инхибиторно учене ни доказва на практика, че е безопасно да правим грешки, че можем да заявяваме границите си и че промяната е процес на сътрудничество, а не изпит, който трябва да вземем с отличен.
Използвана литература
Beck, J. S. (2011). Cognitive behavior therapy: Basics and beyond (2nd ed.). New York: Guilford Press.
Leahy, R. L. (2001). Overcoming resistance in cognitive therapy. New York: Guilford Press.
Safran, J. D., & Muran, J. C. (2000). Negotiating the therapeutic alliance: A relational treatment guide. New York: Guilford Press.
Kazantzis, N., Deane, F. P., & Ronan, K. R. (2000). Homework assignments in cognitive and behavioral therapy: A meta-analysis. Clinical Psychology: Science and Practice, 7(2), 189–202.
Young, J. E., Klosko, J. S., & Weishaar, M. E. (2003). Schema therapy: A practitioner's guide. New York: Guilford Press.
Материалът е с информативна цел и не замества психотерапия. Ако разпознавате описаното в себе си, обмислете разговор със специалист.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт