Шизоидната дилема
Роналд Феърбърн описва и друг изход (Fairbairn, 1952). Когато близостта се преживява като опасна, се стига до отдръпване, „изключване”, вътрешно замръзване. Той пише за шизоидната дилема като за страх, че самата любов може да разруши обекта. Когато човек се уплаши от силата на чувствата си, започва да строи стени, за да не се „случи нещо”.
На повърхността това може да изглежда като спокойствие, но отвътре често идва усещане за празнота, нереалност, безсмислие и преживяване „сякаш ме няма”.
Тук идеята му става много практична. Когато се отказваме от нуждата от връзка, печелим временно облекчение, защото напрежението пада, но губим енергията, която държи Аз-а „събран”. Феърбърн описва как човек може да стигне до преживяването, че е станал студен, безчувствен, „изгубен”, сякаш е спрял да съществува като живо присъствие.
Той тълкува това като крайна форма на самозащита, вместо като поза или мързел, която има висока цена. Разбирането ѝ като защита, а не като дефект, е и началото на обратния път: към среда, в която чувствата постепенно престават да изглеждат разрушителни и стените могат да се снижат.
Материалът е с информативна цел и не замества психотерапия. Ако разпознавате описаното в себе си, обмислете разговор със специалист.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт
Използвана литература
Fairbairn, W. R. D. (1952). Psychoanalytic studies of the personality. London: Routledge & Kegan Paul.
Guntrip, H. (1969). Schizoid phenomena, object relations and the self. London: Hogarth Press.
Winnicott, D. W. (1965). The maturational processes and the facilitating environment. London: Hogarth Press.