Психичните убежища
Защо понякога прекарваме години в анализиране на собствените си проблеми, познаваме до съвършенство своите травми и говорим интелигентно за тях, но в реалния ни живот нищо не се променя? Защо постоянното „работене върху себе си” толкова често се оказва най-сигурният начин да останем напълно неподвижни?
Този парадокс може да бъде разгадан с идеите на Джон Стайнър и неговите „психични убежища” (Steiner, 1993). Здравият разум предполага, че когато човек страда, той съзнателно се стреми към облекчение и промяна. Стайнър обаче описва специфична патологична организация на личността, която цели тотално различен изход: замразяване на психичното време.
Когато тревожността от външната реалност – независимо дали е страх, или вина – стане непоносима, психиката изгражда вътрешно убежище. То е пространство, в което липсва риск, няма автентичен контакт с другите и съответно отсъства болка.
Днес често маскираме тези убежища зад фасада на прекалената интелектуализация или привидно безкрайна саморефлексия. Създаваме защитна система, която на пръв поглед имитира развитие: способни сме да обясним всяка своя емоция и това ни дава илюзията за контрол, държейки ни на безопасна дистанция от самото преживяване на тези емоции в междуличностовите ни контакти.
Самото пребиваване в терапия или в процес на самонаблюдение може да бъде превърнато в такова убежище. Това пространство функционира като перфектната изолация. То ни предпазва от сблъсъка с факта, че автентичният контакт с реалността изисква да понесем собствената си уязвимост и липсата на контрол. За психиката напускането на тази структура се преживява като катастрофа, тъй като означава директна среща с онази първична тревожност, заради която укритието е било нужно.
Тази динамика хвърля светлина върху факта, че получаването на „инсайт” само по себе си рядко е достатъчно за трансформация и преработка на психичните състояния. Когато се окажем в режим на хроничен застой въпреки всичките си усилия, същественият въпрос засяга самата функция на това състояние: от каква непоносима тревожност ни предпазва нашата собствена неподвижност?
Използвана литература
Steiner, J. (1993). Psychic retreats: Pathological organizations in psychotic, neurotic and borderline patients. London: Routledge.
Steiner, J. (1994). Patient-centred and analyst-centred interpretations: Some implications of containment and countertransference. Psychoanalytic Inquiry, 14(3), 406–422.
Klein, M. (1946). Notes on some schizoid mechanisms. The International Journal of Psychoanalysis, 27, 99–110.
Материалът е с информативна цел и не замества психотерапия. Ако разпознавате описаното в себе си, обмислете разговор със специалист.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт