Мъртвата майка
В психоанализата има един термин за „мъртвата майка”, който описва по-скоро една символична смърт. Андре Грийн разказва за една от най-тихите и разрушителни драми в детството (Green, 1980/1986). „Мъртвата майка” е тази, която е физически жива, но психически мъртва за своето дете.
Може да си я представим като майка, която е там, но сърцето ѝ го няма. Погледът ѝ е празен, гласът ѝ е безжизнен, ръцете ѝ вършат механични движения без топлина. Често това следва загуба или депресия у самата майка, която я оттегля навътре и я прави недостъпна, без тя да напуска стаята.
Как реагира детето? За да я „съживи”, то би станало свръхактивно: ще се опита да я разсмее, да я заинтересува, да бъде перфектно. Или, обратно, ще започне да създава проблеми. Всичко, само и само да види искра живот в очите ѝ.
Как си плащаме цената като възрастни? Хората, израснали с „мъртва майка”, често носят това студено ядро в себе си. Дори когато обичат, усещат дълбока вътрешна самота и страх, че ако се доверят напълно, отново ще срещнат онази ужасяваща празнота.
Те търсят любовта, но щом я намерят, често се чувстват недостойни за нея, защото дълбоко в себе си вярват: „Аз никога не съм бил истински обичан.” Това е травмата на присъствието в отсъствието. Да бъдеш с някого, който е там, но го няма.
Разпознаването на този модел е първата стъпка. Студенината, попита в най-ранните отношения, е следа, която подлежи на преработване, а не присъда за настоящето – включително в отношение, в което другият този път наистина остава.
Използвана литература
Green, A. (1986). The dead mother. In On private madness (pp. 142–173). London: Hogarth Press. (Оригинална работа, публикувана 1980)
Kohon, G. (Ed.). (1999). The dead mother: The work of André Green. London: Routledge.
Winnicott, D. W. (1971). Playing and reality. London: Tavistock.
Материалът е с информативна цел и не замества психотерапия. Ако темата събужда силни чувства у Вас, добре е да потърсите подкрепа от специалист.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт