Моралната защита
Британският психоаналитик Роналд Феърбърн описва механизъм, който започва още в детството (Fairbairn, 1943). Нарича го „морална защита”: детето, зависимо от родители, неспособни да се погрижат за него, се изправя пред положение без изход. То може да приеме, че светът е несигурен и че тези, от които зависи изцяло, не са в състояние да го защитят, или да заключи, че проблемът се крие в самото него.
Детето поема вината върху себе си, защото това се оказва по-поносимото. Ако причината е у него, все още остава някаква надежда за контрол: възможността да се промени, да стане по-удобно и в замяна да получи обичта, която му липсва.
Феърбърн го формулира ясно: по-добре е да си грешник в свят, управляван от Бог, отколкото да живееш в свят, управляван от Дявола. Детето предпочита да носи лошотата, за да съхрани добротата на обектите, от които зависи оцеляването му.
Този избор често се повтаря системно и се утаява в трайно убеждение за това кои сме. Детето, което постоянно се преживява като причина за студенината около себе си, израства с усещането, че в него има нещо дефектно по същността си. Убеждението се формира толкова рано и толкова базисно, че по-късно вече се преживява като най-очевидното нещо, а не като мнение, съпоставимо със знанието за цвета на собствените очи.
Оттам нататък целият следващ опит започва да се подрежда около това ядро. Отхвърлянето потвърждава очакваното. Обичта поражда подозрение или неудобство, тъй като не съответства на вътрешната картина. Дори успехите се приписват на случайност или на заблуда на другите. Убеждението се самоподхранва, защото психиката подбира и тълкува преживяванията така, че да останат съгласувани с вече изградената представа за себе си.
Тази организация се пренася и в зрелостта. Проявява се като склонност към извинение още преди да е извършено нещо, като приемане на по-малко от полагащото се, обяснено с реализъм, като постоянно усещане за недостатъчност. Отстрани това нерядко изглежда като скромност, а по същество представлява ранна стратегия за оцеляване, изгубила предназначението си и въпреки това продължаваща да действа.
Разпознаването ѝ е първата стъпка към промяна, а убежденията, изградени в детството с цел оцеляване, подлежат на преразглеждане. Вината, съпътствала човека през годините, в много случаи изобщо не е била негова.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт
Използвана литература
Fairbairn, W. R. D. (1943). The repression and the return of bad objects (with special reference to the “war neuroses”). British Journal of Medical Psychology, 19(3–4), 327–341.
Fairbairn, W. R. D. (1952). Psychoanalytic studies of the personality. London: Routledge & Kegan Paul.