Фалшивият Аз и празнотата
В предишната част си зададохме един стряскащ въпрос през призмата на Доналд Уиникът: ами ако емоционалният срив, от който цял живот бягаме, всъщност вече се е случил в най-ранното ни детство? Ако приемем, че най-страшното отдавна е зад гърба ни, възниква следващият логичен въпрос: как изобщо сме оцелели тогава? И защо днес, дори когато сме в абсолютна безопасност и жънем успехи, толкова често се чувстваме празни, не на място или сякаш живеем чужд живот?
Отговорът на Уиникът би бил следният: за да оцелее след онзи първичен крах, психиката ни е трябвало да направи нещо радикално. Тъй като ранната среда се е провалила и болката от това е била немислима, психиката е скрила нашия „Истински Аз” толкова дълбоко, че никой никога повече да не може да го нарани или унищожи.
На негово място, пред света, сме изградили перфектна защитна броня – нашия „Фалшив Аз”. Фалшивият Аз е онази наша част, която е адаптирана към очакванията на другите. Тя е любезната, угаждащата, свръхкомпетентната версия на нас самите. Този наш двойник поема ролята на онзи, който ни пази, като предвижда всяка опасност и се нагажда към всяко изискване. Често хората с най-силно развит Фалшив Аз са изключително успешни, интелигентни и будят възхищението на обществото.
Колкото по-успешен става нашият Фалшив Аз, толкова по-силно става вътрешното ни усещане за нереалност, изтощение и дълбоко безсмислие. Можем да имаме перфектната кариера, идеалната връзка и одобрението на всички, но вътрешно да се чувстваме напълно празни. Защо? Защото знаем, че светът ръкопляска на една маска. Не нашият Истински Аз изпитва радостта от този успех.
Истинският ни потенциал за спонтанност и креативност остава заключен. Фалшивият Аз просто „печели време”, надявайки се един ден да открие среда, в която ще е достатъчно безопасно Истинският Аз най-после да излезе наяве и да започне да живее.
Това непрекъснато криене води до втори голям симптом – ужасът от празнотата. Уиникът ни дава една много различна перспектива за нея (Winnicott, 1960). За някои от нас травмата в миналото не е била в това, че се е случило нещо лошо. Травмата е била в това, че не се е случило нищо, когато е трябвало да се случи нещо. Когато като бебета сме имали нужда от емоционален отговор, насреща е имало празнота.
Ето защо днес се ужасяваме от тишината и липсата на активност. За да не усетим тази стара бездна, организираме „контролирана празнота” или пък маниакално се препълваме – с компулсивно преработване, свръхконсумация на храна или информация, със създаване на излишни драми. Всичко е по-добро от това да усетим онзи стар вакуум. Но парадоксът е, че за да можем някога отново да изпитаме автентично удоволствие от живота, първо трябва да си позволим да преживеем точно тази празнота, но този път в сигурна среда.
Какъв е изходът от този изтощителен театър? Изцелението не е в това да станем още по-успешни, по-продуктивни или по-перфектни. То започва в момента, в който намерим пространство – било то в терапевтичния кабинет, в дълбоко приятелство или в истинска любов – където можем да си позволим маската да се провали. Където можем да спрем да „реагираме” на света и просто да бъдем.
Защото според Уиникът психичното здраве не е просто липса на болест или способност да оцеляваш и да се адаптираш. Здравето означава нещо много по-просто и същевременно много по-трудно: способността да се чувстваш истински и реален в собствения си живот.
Използвана литература
Winnicott, D. W. (1965). Ego distortion in terms of true and false self. In The maturational processes and the facilitating environment (pp. 140–152). London: Hogarth Press. (Оригинална работа, публикувана 1960)
Winnicott, D. W. (1971). Playing and reality. London: Tavistock.
Winnicott, D. W. (1967). Mirror-role of mother and family in child development. In Playing and reality (pp. 111–118). London: Tavistock.
Материалът е с информативна цел и не замества психотерапия. Ако разпознавате описаното в себе си, обмислете разговор със специалист.
Автор: Валентин Събев
клиничен психолог, психотерапевт